За кой ли път чета “Притчи Соломонови”, книгата на мъдростта на Израелския народ, и винаги ми се иска да споделя някои от тях, защото ми омръзнаха лъскавите мисли на някакви знаменитости, които другите важно цитират и мигновено ги забравят...
Ах, тази любов която с човка лепи гнездото,
а през нощта тайно си мисли: “Колко е тясно!”...
Ах, тази любов, която носи троха под крилото,
и деня й не стига – категорично – более ужасно!
Всеки следобяд мъж, в пенсионна възраст, отиваше в парка почти по едно и също време. Сядаше на една и съща пейка, независимо дали е горещо или студено, вали или грее слънце. Прекарваше около час, понякога малко повече. Слушаше и се наслаждаваше на ритъма на плискащите се езерни вълни...
Хей там, долу, където свършваше селото, имаше река. Не, не беше голяма. Бреговете й от двете страни не бяха високи и стръмни. Та дори имаше места, където водата едва се провираше между позеленелите от водорасли камъни. Папурът и тръстиката пък бяха завладели част от бреговете...
Тя ще дойде всеки момент. Ще почука и, преди още да кажа ДА, ще влезе, бутаща количката с половината болнична апаратура. Първо ще ме дари с широка усмивка. Та те всички винаги го правят. Ще ме попита как съм спал...
Преди няколко вечери, слизайки от автобуса, с който се прибирах от работа заваля пороен дъжд, такъв, какъвто напоследък вали като из ведро. Сякаш че небето се срутва в дъждовен облак.
Постоях известно време под стряхата на спирката и мислех дали да тръгвам за вкъщи или пък да отида до съвсем близко живееща моя позната, макар и само докато дъждът спре.
