Снежинките бавно летяха към земята. Силният вятър ги носеше из въздуха безметежно. Беше средата на декември, снегът продължаваше да трупа големи преспи по улиците, а температурата се понижаваше. Две малки сестри стояха една до друга сгушени навън, за да се топлят в тази студена вечер...
От известно време паркът се чувстваше подтиснат и нещастен. Всъщност беше малко самотен. Нямаше с кого да си поговори и светът около него му се струваше скучен и безинтересен. Вярно е, че идваха хора, които вървяха безцелно по алеите или разхождаха кучетата си, ..., влюбени, които се целуваха между дърветата, и много деца, които понякога даже го дразнеха с виковете си...
Всеки следобед мъжът минаваше бавно по алеята и стигаше до едно и също място. Там дърветата свършваха и започваше морето. Навремето хората бяха натрупали камъни, които да спират вълните и с годините се оформи една своеобразна пътека. Постепенно започнаха да я наричат “Пътеката на съдбата”...
Морето лениво се протегна, леко докосвайки брега. Тази сутрин беше облякло светлосиния си костюм и внимаваше да не го измачка. Слънцето нежно го галеше с утринните си лъчи, вплитайки във вълните му нишки от ламе. Те проблясваха примамливо и привличаха любопитните погледи на птиците. Денят започваше спокойно и безгрижно...
Морският пясък се усмихна. Босите крачета го гъделичкаха и той не можеше да остане сериозен, колкото и да се опитваше. Двете момиченца рисуваха по него, като го галеха с малките си пръстчета. Те така се бяха унесли, прехвърляйки се от рисунка на рисунка, че не усетиха кога последните слънчеви лъчи ги докоснаха за довиждане, скривайки се зад хоризонта...
Тази сутрин слънцето се събуди в страхотно настроение. Още щом отвори очи, сякаш знаеше, че ще се случи нещо необикновено. Докато се протягаше, огледа града, провирайки лъчи дори и през най-тесните улички и мазета. Някои хора го бяха изпреварили и вече бързаха за работа, други току-що се бяха прибрали и заспиваха зад спуснатите завеси, а трети сънливо тътреха крака из кухните, правейки кафе.
Книга първа “Пребори се с демоните си” от романа на Станислава Белева “Рани върху татуировки” е вече факт. Почитателите на мистиката, свръхестественото, загадките и неочакваното (а иначе казано по модерному – трилър и фентъзи в едно) ще имат възможността да се потопят в един едновременно и приказен, и реален свят – светът през погледа на Бетани – главната героиня в романа.
Трилогията “Едночленното жури” на Пламен Колев включва три повести с различни герои и сюжети, свързани с една-единствена тематична нишка – въздаване на самолично възмездие в случаите, когато всички законови средства са изчерпани и доказано недействащи. Повестите носят в себе си елементи на крими-четиво, но не криминалният компонент е жанрово определящ. По-скоро жанрът и на трите части може да бъде определен като трилър, и още по-конкретно – психо-трилър.
Има изглежда някаква стохастическа зависимост между честотата и внезапността на валежите и развитието на любовните драми сред себеподобните ми. Дори сега, вървейки по улицата, виждам навсякъде същества, в погледа на които се чете изумление, а косите им като моите стърчат от атмосферното електричество...
Тези нощи бяха най-дългите. Грозната Мери лежеше на дивана в хола от толкова време, че дори не знаеше минала ли е Коледа или не. Никакви признаци не подсказваха, че денят навън е почнал бавно да расте, вместо да продължи, да се смалява, докато изчезне съвсем. Беше омаломощена от треската и от разни вещества...
